Връщането към миналото и приобщаването му към новата действителност е постоянен процес, който съзнателно или не правим. Трендовете обхващат всеки аспект от живота ни, включително и сградите, в които живеем, учим, работим, прекарваме свободното си време.
Днес ще разкажем историята на брутализма и как той отново си проправя път сред “руините” на неговото минало.
Какво е брутализмът?
Брутализмът или “необрутализъм” е модернистичен архитектурен стил и направление в следвоенната архитектура. Възниква във Великобритания през 50те години на 20 век като протест срещу традициите и дребното обуржоазяване на английската следвоенна архитектура. Новият стил се развива от модернизма на Баухаус като се изгражда образ на социално отговорен стил.
Името произлиза от френската фраза “бетон брут”, означаваща груб, открит бетон – основният материал за строеж на сградите на брутализма. Естетиката на стила търси “незавършения” вид на повърхностите, а цялостната визия на сградите и техните мащаби издават стабилност и величие.
Архитектурният критик Рейнър Банхам определя критериите на стила. Подчертани са прозрачност на плана и откритите структури – независимо дали това ще е инсталация или греда. Използват се сурови материали като бетон и стомана, а детайли липсват.
Точно тази визия поражда смесени чувства към стила – за някои е шедьовър, артистична скулптура, според други е студена, мрачна и потискаща обстановка.
Каквато и позиция да заеме човек, не може да се отрече красотата в заигравките на светлина и сянка, които тези сгради ни представят.
Сградите на брутализма преди всичко са правителствени сгради, тъй като се строят бързо и икономично. Целта е сградите да служат за масова употреба, както и да са общодостъпни. Такива например са кулата Трелик (Trellick Tower), поръчана от Големия Лондонски Съвет (GLC), и Кралския национален театър в Лондон.
След 1972 г. брутализмът “залязва” поради политизиране на идеологията на стила. Това довежда до изпразване от смисъл и съдържание на сградите, което е и причината за унищожението на много от тях.
Макар краткото си съществуване, брутализмът далеч не остава в пределите на Великобритания. Напротив. Бруталистката школа намира място в редица други държави в Европа, включително успява да се пренесе и извън континента. Стилът се развива с особеностите на различните държави.
В България, той е пречупен през призмата на българската действителност като също така е смесван и с други популярни за времето стилове.
Брутализмът в България
В България до средата на 50те години се развива социалистическия реализъм, съкратено соцреализъм, чиято задача е да популяризира, насърчава и задълбочава идеите на комунизма.
С началото на десталинизацията у нас, формално поставена с Априлския пленум на БКП през 1956 г., соцреализмът престава да изпълнява политическата си функция и започва да се разглежда като изкуство. На архитектите се позволява да експериментират с материали, форми и модели, а целта е да се намери “националния облик”.
Така се достига и до брутализмa в България, пречупен през родните традиции.
Зала София
Покритата тенис зала “София” в Борисовата градина е един от примерите за бруталистка архитектура. Построена е в периода 1965-1968 г., а нейн архитект е арх. Стефка Георгиева. Залата е проектирана по случай Деветия световен фестивал на младежта и студентите, който се провежда през 1968 г. в София като е предвидено и по-нататъшното използване на мястото като спортна зала.
Дипломатическите блокове в кв. Изток
Пример за брутализъм са и трите жилищни блока на ул. “Жолио Кюри” от 1973 г. Архитект на проекта отново е арх. Стефка Георгиева, а сградите са предназначени за ползване от БОДК. Видимите пресичащи се греди и колони по фасадата са всъщност нарочно използван детайлчиято цел е имитация на дървените елементи в традиционната българска къща.
Специално в този архитектурен проект се забелязва и влиянието на японския метаболизъм. При посещението си в края на 70те, японският архитект Кишо Курокава отбелязва, че именно трите жилищни блока са най-добрите архитектурни постройки в нашата държава към момента.
Басейн Червено знаме
Националният плувен комплекс “Червено знаме”, проектиран от арх. Ганчо Ганчев и завършен през 1985 г. Комплексът е построен по повод европейското първенство по водни спортове. Разполага с 5 басейна, 2000 места за зрители, физкултурен салон, стаи за рехабилитация и физиотерапия, конферентна зала и паркинг за 250 автомобила и 10 автобуса.
След първенството комплексът продължава да се използва за тренировки на спортисти и състезания по различни водни спортове. През 2009 г. комплексът е реновиран, но основният ремонт не успява да оправдае вложените средства и през 2012 г. “Червено знаме” е изоставен. През 2018 г. Българската федерация по плуване започва да търси спонсори и инвеститори за реновиране на мястото, но към днешна дата няма данни за развитие по проекта.
Зала Фестивална
Спортна зала “Фестивална” е проектирана като част от планирания спортен учебно-образователен комплекс по лека атлетика, волейбол, борба, фитнес и плуване за висши учебни заведения.
Това е една от първите спортни зали в Европа с 200-метрова писта за бягане. Архитекти са арх. Дончо Видински и арх. Иван Татаров. Завършена е 1968 г. и е домакин на Деветия световен фестивал на младежта и студентите.
Барелефните композиции на сградата са изработени от нагрят бетон – heated concrete. Тази техника се използва за първи път в България именно при тези композиции. От 90те години насам поддръжката на залата е занижен. Функцията на залата се изменя и тя се превръща в център за провеждане на събития и концерти. През 2017 г. залата е реновирана, но стилът на брутализма не се запазва в неговата цялост.
НДК
Националният дворец на културата е друг емблематичен представител на бруталистката школа. Интересна е историята на името – първоначално отваря врати като Народен дворец на културата “София”, след смъртта на Людмила Живкова през 1982 г. започва да се нарича Народен дворец на културата “Людмила Живкова”, а през 1990 г. е преименуван на НДК. Това е най-големият конгресен център в Югоизточна Европа. Поводът за построяването е 1 300 г. от създаването на Първата българска държава, а проектът е изготвен от колектив, начело с арх. Александър Баров.
Пространството около НДК е проектирано от колектив, ръководен от арх. Атанас Агура. Сградата се издига на 51м височина, разполага с 8 надземни и 3 подземни нива, 4 панорамни тераси и 12 многофункционални зали, всяка с персонализирана визия.
Символът на НДК, поставен над главния вход е дело на скулптора Георги Чапкънов и изобразява стилизирано слънце, инспирирано от резбованите тавани в старите български къщи. Символът е изработен от бронз и е с диаметър 7 метра.
В централното фоайе е разположена позлатената скулптура “Възраждане”, известна още като “Майка България”, символизираща гостоприемството и възраждането на София. Скулптурата е изработена от Димитър Бойков.
Достъпност и съхранение на сградите
Трябва да отбележим, че българските сгради в стила, обслужващи държавните институции са затворени за масата, напълно елитарни са и обслужват единствено партията. Това разграничава класическото разбиране на брутализма от представеното в България.
Разбира се, има и други постройки, представители на брутализма у нас, но малка част от тях са функциониращи и днес.
За някои съоръжения има опит за възстановяване, но вторият им живот далеч не блести с успехи и благоденствие. Благодарение на начинания като SOS Brutalism, днес имаме шанс да разберем повече за изоставените масивни величия от миналото.
Също благодарение на тези инициативи, днес брутализмът отново се популяризира. Съществуват проекти за възстановяване на съществуващите и до днес представители на стила, както и тези сгради се обявяват за културно наследство (напр. Бузлуджа).
Брутализмът днес
Както в началото на статията отбелязахме, тенденциите се преповтарят във времето и всяко “старо” и “забравено” време, отново се промъква в пределите на днешния ден. Това се отнася и за брутализма.
Завръщането на този архитектурен стил на сцената на модерното е и благодарение на интернет и социалните мрежи. Ърбекс фотографи имат възможността да споделят снимките си с всяка точка на света. Така подрастващото поколение успява по един необичаен начин да се докосне до историята, която, за жалост, е започнала да се забравя.
Макар да остава все още презиран от масата, според експерти брутализмът е реалността на следвоенния период и би следвало да бъде запазен като част от архитектурното историческо наследство. След бурното разпространение на информация за стила под формата на изложби, филми, книги, от 2015 г. насам, брутализмът се радва на опити за възстановяване на изоставени постройки и внедряване на елементи от течението в днешната архитектура.
Комбинацията от бетон, дърво и метал, аранжирана с множество зеленина наблюдаваме и сега. Включвания на брутализма се забелязват по коуъркинг места, заведения, в сайтове за интериорен и екстериорен дизайн.
Брутализмът е чудесен стил за използване в симбиоза с природата – нещо, което в последното десетилетие опитваме да постигнем с екологична цел.
Брутализмът в контраст и баланс между материалите и природата, между урбанистичното и органичното. Той описва нашата действителност, изразена чрез архитектурата на нашите домове. Стилът още със създаването си поражда смесени чувства, клонящи повече към негативно отношение към творенията му, отколкото към приемане.
Бруталимът: обичан от архитектите и мразен от мнозина
Роден в следвоенната действителност като опълчване срещу старите традиции и милеене по миналото, брутализмът завладява целия свят със своята непоклатима, масивна и величествена структура.
Макар да залязва бързо след появата си, неговите постройки и до днес остават несломими, дори под влиянието на времето и природата. Макар нелеката участ да търпи презрение и противоречиво мнение по свой адрес, към днешна дата стилът е възроден.
Усилията по опазване на архитектурното историческо наследство и възможността да споделяме свободно информация в интернет ни позволява да запазим стила жив. Включването на брутализма в актуалните архитектурни тенденции помага не само за възобновяване на стила, но и за промяна на обществената нагласа към него.
